Тиха, снежна нощ. Целият град спи. Тишината е изпънила цялото пространство. Навряла се е в ъглите, под завивките и гънките. Чак не мога да заспя. Непонятни чувства се борят в мен. Какво е това? Тишина, тишина тишина. Най-сетне заспивам.
Ставам сутринта, а снаха ми бърза да сервира закуската, да изпием кафето и да излезем на центъра, където ще се събират кукерите от всички околни села. Бях учила по етнография за тях. Имах някаква бегла представа, но не бях ги виждала. Годината е 1984 в гр. Симитли. Малката ми племенница беше расла при нас в с. Партизани. Там празници и обичаи нямаше, защото е турско. Българите живееха в Шопмале, но дали празнуваха - не зная, тъй като ние живеехме в Ганчова махала, която е турска.
Оживлението в града запали всички ни. Облякохме се и излязохме, а някои от тях вече бяха на центъра. Каква изненада! Облечени с дългокосмести козини с прекрасни маски те играеха под звуците на македонската музика! Онемях! Започнаха да прииждат и от околните села. Нечувана феерия! Скачаха и се въртяха толкова леко като суфи в древността. Сякаш изпълняваха космически танци. Бях захласната, когато мъничката ми, едва 4 годишна племенница изпищя и се скри под палтото ми. Един кукер с огромна маска на върха на която имаше орел с разперени криле, ни беше приближил. Събудих се в реалния свят. Не знайно къде се бях отнесла. Вероятно в древността. Видях хората, майка си, брат си и снаха си, и племенницата под палтото.